крилати зооморфни характеристики в древните митологични представи


В изледователското си пътешествие по пътя на сходствата и съответствията в човешките митологии, разгледахме някои зооморфни образи, като например змията, която като разпространено в тропичните и суб-тропичните пояси влечуго, е често срещан символ в митологиите на различните култури.

Естествено е хората да втъчат заобикалящия ги свят в своите мистични представи, затова животните и зооморфните характеристики съпътстват митологичните конструкти на древните култури.
митологична сцена от египетската книга на мъртвите змии с криле
древноегипетската богиня изис с криле зооморфни образи в християнската митология хора с криле бог ганеша полуслон получовек


Тъй като хората възприемаме заобикалящия ни свят и неговите явления лично и персонално, хората проектирали своите характеристики и човешки настроения върху животните, природните елементи и небесните тела. Това пренасяне на човешки характеристики върху други живи и неживи обекти се нарича антропоморфизъм.

В човешките митологии освен богове полуживотни-полухора, присъстват и богове свързани с природните явления - богове на ветровете, на дъжда, на гръмотевиците, на огъня, на вулканите, на океаните и на стихиите.

Така, например, дъгата, като интригуващо природно явление, също се е отпечатала в духовните възгледи на различните култури. Дъгата е познат символ на божествено благоразположение от Стария Завет, когато се появява в края на потопа.
Южноамериканските племена населявали днешна Колумбия, превърнали дъгата в богинята Чучавива, която била обиталището на главното божество Бочица, който властвал над човешките ценности и закони. Образът на Бочица като цяло бил положителен, но след серия разочарования, и той като много други божества в отдалечени митологии, се оттеглил далеч от хората и ги оставил да се оправят сами.

Представата за отвърналото се от грешните хора божество също присъства в много митологии на различни и отдалечени народи, което е интересно от психологическа гледна точка. Изглежда, човешкото съзнание вижда своята примитивна природа, но среща затруднения в борбата с първичното в себе си, което поражда тези митологични представи или проекции. Подобно на разочарован родител, който обръща гръб на паловото си дете.

Легендите за грандиозни отминали потопи и недоволни от хората божества се срещат в митологиите на народите през времето и земите - от Южна Америка, Месопотамия, Индия и Китай. Обикновено описвани като наказание за неморалното и греховно поведение на хората. Като особено сурово наказание към непослушните деца, като крайна мярка за "вкарването им в правия път" от небесния родител.

Може би най-популярната легенда за отминал световен потоп е библейската история за Ноевия ковчег. По-малко известен факт е, че библейската история за потопа много близо наподобява по-старата Шумерска легенда за великия потоп. Една от най-старите легенди за апокалиптичен потоп се среща в индийската митология и също притежава много сходни паралели с по-късния месопотамски вариант и още по-късния древноеврейски вариант.

Легендатата за Саракура - богиня в образа на риба - в бразилската митология, също притежава сходни мотиви, като оцелялата част от човечеството се спасява върху могила от кал направена от богинята.
Легендата за Виракоча също е интригуваща в тази насока. Виракоча е върховното божество на творението в екзистенциалните възгледи на Инките. Той се преобразявал в просяк и слизал на земята от време на време. Разочарован от хората винаги плачел и легендата продължава, че ако хората не станели по-добри, сълзите на Виракоча ще прелеят и ще наводнят света.

митовете за големи потопи се срещат в различни култури по света

Психологическият анализ на тези митологии е ключът към правилната им интерпретация. Докато легендите, свързани с потопи е много вероятно да са породени от устно предавани спомени през поколенията, тъй като локални потопи и наводнения са се случвали на много места по света, а за древните хора по онова време, едно такова събитие със сигурност им се е струвало апокалиптично и е оставяло трайни следи в колективната им памет. Като през времето, преданията за минали потопи са били разкрасени с морален и поучителен оттенък.

Мотивът за недоволните и разочаровани от хората божества е продукт на колективната душевност. Разочарованието на боговете е отражение на човешкото самосъзнание, което не е доволно от всички свои слабости, негативни черти и непълноценности и това му недоволство е довело до символичното отричане на човека от самия себе си.

Друг любопитен мотив, който се среща в космогоничните представи на различните култури, е присъствието на върховно и недостижимо божество, което се простира отвъд самия космос като го предхожда.
Цивилизацията на Ацтеките е директен наследник на Маите, като населяват същите градове и местности. Главното божество на Ацтеките е Кецълкоатъл (пернатата змия) - син на божеството-творец Ометекхутли, който се въплъщава и в образа на Ехекатъл - божеството на вятъра и метеорологичното време. Божеството-творец първичния източник и майка-баща на активното върховно божество е завоалиран и представен като скрит и непознаваем.
Ометекхутли е интересен образ на колективната представа за андрогина, като е изобразяван половината мъж, половината жена (с мъжко лице от едната половина на главата и женско от другата, двулицев). Ометикхуатъл, женското лице на главата, е "богинята на творението". Интересно е, че освен Ометикхуатъл, пернатата змия е син и на Коатлицуе - богинята на земята и огъня.

В традиционната африканска митология, пък, Елегуа е божество на непредвидимостта, началата и шанса. Представян е като игриво дете, което понякога обърква хората като ги поставя в противоречиви ситуации, в които човек трудно прави своя избор. Той е директен представител и вестоносец на възприеманото като пасивно, върховно небесно божество Олорун. В митологията на аборигените срещаме богът Алчера, който дори не е възприеман като просто бог, а същност отвъд това - първичния, безвремеви сън, съществувал преди началото на света.

В древна Персия срещаме внушителното божество Зурван, който е върховен бог на безкрайното време и пространство. Сходен на него бил и древногръцкия Кронос. Зурван бил андрогинно божество, което обединявало в себе си всички противоположности. Впоследствие създал Ахура Мазда и Ангра Маинуи, съответно двата противоположни принципа на доброто и злото, мрака и светлината, плюса и минуса. В древноеврейската космогония такова върховно божество, което предхожда самото творение е Ен-Соф, безкрайната вечност, която съдържа в себе си всичко.

месопотамския бог на времето зурван шумерската цивилизация

В хиндуистката религиозна система вселената е представена като бога Вишну, от който произлизат Брахма и Шива като основоположни принципи на битието. И макар тези три божествени персонажа да се представят отделно, те всъщност се възприемат като различни аспекти на върховното божество. Подобно на еманациите на дървото на живота в кабалистичната езотерика, където всяка сефира носи определено божие име и е отделна същност, но всички те са различни проявления на Ен-Соф - върховното божество, монадата, която се възприема като отвъд времето.

В традиционната китайска митология върховното божество е представено в образа на човек - Нефритения император - но не обикновен, а суперчовека, обитаващ висшите нива на съвършенството. И в тези символични представи над върховното божество стои друго по-могъщо и негов създател, представено пасивно като недостижимото предначало на битието. Това е Юан Ши Тиан Зонг - което горе-долу означава "Космическата непреходност на първичните начала". Подобен е и бог Джумала във финландската фолклорна традиция, който се разглежда като простиращ се отвъд самото творение.

Любопитно е също, че изобразяването на върховните богове на различни култури като вид суперхора се среща не само в Китай, но и древен Египет и Индия. Така, например, Нефритения император се изобразява със зелена кожа (за да се подчертае, символично, суперчовешката му природа), така също и древноегипетския бог Озирис. Вишну, пък, както и Сидхарта Гаутама (Буда) се изобразяват със син цвят на кожата.

Сходствата в митологиите на различните култури са породени от сходните възприятия, които всички хора споделяме, като психология и когнитивност. Освен това, обаче, митовете и религиите също така се предават и пътуват с хората по търговските пътища през времето и земите. Затова старите митове често биват усвоени наново, трансформирани и адаптирани.

Като страничен пример за привнесена митология, вероятно много хора някога в живота си по време на някой екстремен подвиг са извиквали "Банзай!" без да знаят какви са корените на този боен възглас присъщ на смелчаците. Банзай е японската богиня на късмета, също така на любовта, морето, музиката и литературата.

Връщайки се отново към началата на религиозната мисъл и проторелигиите. Поради очевидни причини, слънцето било един от първите обекти на страхопочитание и възхвала за древните хора.

Слънцето било обожествявано и присъствало в центъра на много философски и религиозни системи през историята. В зенита на своята бляскава кариера символичния образ на слънцето заело централно място на върховно божество в една от първите монотеистични религии - тази на Ехнатон в древен Египет. Преди нея, най-ранната ни позната монотеистична религия, била Зороастризма, а след тези двете се появил Юдеизма.

Слънцето било обект на почитание от незапомнени времена, широко разпространено в различните култури, заедно с луната - негов наместник през нощта. Вятърът, дъжда, огъня, облаците и гръмотевиците били стихии, които изглеждали като живи за древния човек, сякаш имащи собствена воля. Стихийната природа била възприета като живо съзнание, с което човека искал да намери начин да общува. Така, ритуала се превърнал във форма на общуване с божествата, обикновено с цел да бъдат умилостивени и укротени. Може да се каже, че първичните религиозни практики са започнали от страха и страхопочитанието на хората пред мощта на природата.

Слънцето и луната присъстват символично в митологията и духовните представи на много култури през времето. Гръмотевиците, като природен елемент, също еднакво силно впечатлявали хората по света със своята мощ и необяснимост, тъй като гръмотевичните божества също са популярни. Такива са Апокатекъл - бога на светкавиците и главен жрец на бога на луната при инките. Финландският Укко, който по функции и качества прилича на гръцкия Зевс. Гръмотевичният бог Донар на викингите и Зибелтюрдос на траките. Индра, в ранната ведическа система, син на небето и земята, е буреносен бог-творец, носител на водата като животворящ елемент и безстрашен войн.

Във всички тези гръмотевични божества се открояват общите черти на война и храбростта като израз на мъжеството. Проглушителният тътен на светкавиците, явно, навявали на човешките им наблюдатели асоциации с викът на агресия на мъжа в битка. А агресията прави човека грозен и неслучайно божествата на войната обикновено са изобразявани с изкривени от гротескни гримаси лица и озъбена паст, плашещи и респектиращи.

Наред с природата, стихиите и животните, в първите религиозни космогонии били поместени и други абстрактни елементи, освен времето, словото също било обожествявано. Словото, като феномен на разума, заело своето място в мистицизма на хората и първите цивилизации изказвали своето почитание към боговете на словото като Инана на шумерите и Тот на египтяните. Който по-късно, като морфологичен синтаксис, се преобразил в Хермес, а след това в римския Меркурий.

Словото било нещо повече от инструмент за общуване със света около човека, то било мост за общуване със самото божество в душата на човека. Така, танците и музиката в ритуалите на шаманизма постепенно еволюирали и били допълнени със словото и писмеността. Числата също имали своите мистични измерения. Има цели езотерични направления свързани с писмеността и мистичните й качества и свойства, като гематрията, например.

Развитието на религиозната мисъл може да бъде категоризирано с тези основни етапи - елементален и природен, зооморфен и антропоморфен, политеистични и монотеистични.



Creative Commons License


предишна страница следваща страница