Мраморно езеро, Рилецко било

Екстремен маршрут през Рила: вр. Мусала – х. Грънчар – х. Рибни езера – Рилецко било през Природен парк Рилски манастир. Пътепис.

Рила е величествена планина, с високи била, стръмни долини и гъсти гори. В планината има много маркирани маршрути и много възможни комбинации за преходи. Тук ще опиша 3 – 4 дневен маршрут, за търсачите на приключение и екстремни преживявания, които изискват сила и издръжливост на тялото и духа.

[dropcap]Н[/dropcap]ачалото започва от вр. Ястребец, където слязох от лифта и тръгнах по широкия път към вр. Мусала. Първата Събота и Неделя от месец Август, всяка година, е празника на Рила планина и към върха се нижеха сигурно няколко стотин туристи. За пръв път виждам толкова много хора горе, дано само след тях остане толкова чисто, колкото е било преди това. За съжаление, много от еднодневните туристи се отнасят към националните природни паркове така, както към градските паркове – изхвърлят си отпадъците където им падне. Това е прасешката култура.
Когато съм с лека раница, харесвам да се качвам към върха по билото от дясно, през вр. Алеко. Тази пътека не е маркирана, но се движи само по билото, на Юг, а гледките са страхотни.

Тъй като бях решила да продължа към х. Грънчар директно, а правех това за пръв път, изкачването към вр. Мусала го направих без никакви почивки за повече от минута-две. В единадесет и малко часа преди обед слязох от лифта, а в един часа и няколко минути бях на върха. Това първоначално физическо натоварване, обаче, заедно с тежката (за моите габарити) раница, ме измориха доста и пътя до х. Грънчар ме изправи пред лимитите на психическата ми издръжливост. В крайна сметка, няма нужда да се бърза толкова и съвсем спокойно може да се стигне от вр. Ястребец до х. Грънчар за 6-7 часа, нормално ходене и почивки.

На следващия ден прехода от х. Грънчар към х. Рибни езера е лек, спокоен и приятен. Това е ден за разтоварване и дълги почивки по пътя до хижата. Разстоянието е 5-6 часа, без да се бърза изобщо.

На третия ден от х. Рибни езера се тръгва по червената маркировка, нагоре по западния склон на долината, покрай горното Рибно езеро. Пътеката започва малко над двете постройки в страни от главната сграда на хижата, отбелязана е с лентова маркировка и колчета. В девет часа бях на седлото на билото, където черно-жълт пилон отбелязва разклона. Там, червената маркировка продължава към х. Македония, на Юг. Тръгва се по най-дясната пътека към вр. Острец, в посока Север. Пътят оттук не е маркиран, но пътеката общо взето е видима и през разстояние има каменни пирамидки. Пътеката се изкачва на север, по билото покрай долината на хижата и завива в западна посока.

Оттук се върви по Рилецкото било, като се минава през 7 върха, най-високия, от които е вр. Рилец – 2, 713 м. – а най-ниския е вр. Бричебор – 2, 104 м. Самата пътека подсича малко под върховете, но ако сте тръгнали рано сутринта и сте с леки раници, можете да се движите по скалите на билните ръбове. Общо взето през цялото време трябва да се движите на Запад, като внимавате да не се отклоните по билата в дясно или на Север. Маршрута по Рилецкото било е просто зашеметяващ и по пътя непрестанно се разкриват уникални гледки към цяла Рила, във всяка посока. Пирин също се вижда много панорамно на южния хоризонт. Скалните грамади на Мальовишкия дял се разкриват в цялото си великолепие на север.

От лявата страна на билото се спускат шеметно стръмни, зелени ридове, чиито край е на хиляда метра по-надолу. В дясно се виждат редица долини с езера, от Смрадливото езеро в началото, до Голямото Манастирско езеро малко преди вр. Баба.
Първите дни в началото на тази седмица отново отбелязаха температурни рекорди, а комбинацията между горещия въздух в долините долу и стръмните страни на Рилецкото било, създаваха един неописуемо бурен вятър, който не престана да брули през цялото време. Незнам дали винаги е така там (ще се радвам, който е минавал да сподели впечатленията си в коментарите! :), но вятъра беше меко казано страшен. Поривите му бяха толкова непредвидими, че ми се струваше почти като живо същество, а на моменти бяха толкова силни, че буквално ми се налагаше да спра и да приклекна към земята. Особено на някои места, където билото се стяснява доста, а от двете страни се спуска рязко надолу. Между вр. Дъбрава и вр. Пъдарска (или Чаушка) чука билото става широко и преминава в голи, билни поляни, осеяни с всякакви страхотни камъни и планински кристали, във всякакви форми и комбинации, омешани с феритни руди, жълти, червени и оранжеви.

Ако нямаше такъв вятър, тишината горе на билото би била божествена, но през целия път не чувах нищо друго освен яростно свистене около качулката ми. От непрестанното свистене на вятъра, през цялото време ми се причуваха гласове и странни звуци, което придаде допълнителна мистика на цялото преживявание.

От това, което преживях по Рилецкото било, бих посъветвала да се стигне до облата поляна на вр. Пъдарска чука, откъдето се разкриват, последно, невероятни гледки околовръст, след което да се върнете по същия път обратно в х. Рибни езера. Така ще се насладите на гледките двойно и ще избегнете адското спускане от билото.

Ако ли не, оттук нататък магическото приключение по билото преминава прогресивно в ужасен кошмар. От вр. Пъдарска чука започва спускане по тревисти поляни с високи, особени треви на меки туфи, които създават усещане за нестабилност под краката, сякаш още малко и ще пропаднете в нещо като блато. Тук някъде имало стара пътека, която се отклонява на дясно от билото и се спуска по речно корито. Аз не видях никакви видими разклонения, нито знаци, нито пътеки. Пътеката по билото отдавна вече беше изчезнала, а поради липсата на камъни нямаше вече и каменни пирамидки по пътя. Ориентирах се с картата и компаса, както и по отсрещните ридове, за конкретен ориентир използвах Дългия рид насреща, чиито край се спуска точно към Рилския манастир. Продължих спускането по протежение на билото, като за начална точка на спускането през гората бях решила да взема ориентира, даден в този пътепис (има и хубави снимки). Някъде на 2/3 от пътя между вр. Пъдарска чука и вр. Бричебор видях въпросното специфично, сухо дърво. Намираше се в началото на тесен рид, който се спускаше стръмно в гората в дясно от билото, на северозапад. Реших да започна спускането от Рилецкото било там и бързо слязох по стръмен, тревист склон в началото на гората. Тревата по склона бе гъста, на зелени туфи, а с навлизането сред дърветата, горския под премина в нещо като блатна поляна, гъсто обрасла с високи повече от метър храсти, широколистни растения и високи тръни, придвижването, през които беше много трудно. Докато адреналина ми се вдигаше и се чудех точно какво да правя нататък, си прокарвах мъчително път през тревния гъсталак, когато един дебел глиган изскочи на метри от мен от гъсталака, който покриваше горския под докъдето можех да видя, навътре, и избяга в гората, пръхтейки. След това започна да квичи ядосано изсред дърветата, при което аз бързо се отдалечих по диагонал и нагоре по билото обратно. Там малко по-нагоре, подсичайки билния ръб, рязко стана много стръмно и обрасло в тревни туфи. Преминах по тревното стръмнище по диагонал, преценявайки, че ако тук се подхлъзна надолу ще се търкалям доста дълго. Върнах се обратно на Рилецкото било отгоре, което след вр. Бричебор бързо се спуска все по-надолу и се стеснява. Вече осъзнавах, че без пътека, горския гъсталак е почти непроходим, да не говорим, че местността е обитавана от глигани, вероятно и мечки. Още повече, ходенето в такива местности извън туристическите пътеки крие опасност от разстрелване, ако някой бракониер се обърка сред храстите.

Слизането през гората вече ми се изясняваше в цялата си кошмарна картина и инстинктите ми се изостриха силно. В един момент, дори, си помислих, че няма да мога да сляза изобщо и ще трябва да прекарам нощта на билото, а на другия ден да се върна обратно. Гората ми изглеждаше мрачна, стръмна, сенчеста и плашеща. Беше ме ужасно страх да навляза навътре в нея, но билото приближаваше към своя стръмен край. Следвах някаква отъпкана в тревата пътека, която на няколко места минава през отъпкани легла на глигани, което ме караше да мисля, че пътеката не бе човешка. Така, в крайна сметка, се престраших и навлязох в гората някъде след върха Бричебор надолу, от северната страна.
Там, за щастие, горския под се оказа без никаква трева, но застлан с дебел слой сухи листа, коренища, паднали дървета и много счупени клони. Изглеждаше далеч по-проходима така, гола, макар, че бе все така шеметно стръмно надолу. Спускането оттук е общо взето адско и налудничаво. Ако не покриете краката си, ще станат на решето от сухите клони. Дебелия слой настилка от клони и листа на много места пропада и се свлича. На няколко пъти се свличах заедно с листата и само щеките ме удържаха от пързалката надолу. Без щеки, спускането от билото през гората би било пълна лудост, то и със щеки е такова. Адреналинът ми излизаше извън скалите и като цяло мога да кажа, че съм в добра форма, затова се спусках надолу на стръмни диагонали, някои отсечки почти като на ски, а от време на време следвах глигански пътеки, от които гледах бързо да се махна. Стори ми се безсмислено да се движа на серпентина при това положение на нещата. При стремглавото спускане, се стремях да поддържам посока Северозапад, така, че да изляза максимално близо до Рилския манастир. Вървях малко по речно корито, което обаче извиваше в погрешна посока. На няколко пъти попадах на стари пътеки, затрупани с листа, които се губеха бързо. След около час екстремно спускане, краката ми вече омекваха, но не след дълго чух шум от река и излязох на сравнително равна, широка стара пътека покрай коритото на река Рилска. От другата страна на коритото, сред дърветата, видях да минават коли. Спуснах се, последно, в стръмното, обрасло с растителност речно корито и прекосих реката от плитко място, което на места стигна до половината на прасеца ми. Изкачих се от другата страна и излязох на шосето, малко след шест часа вечерта. Тъй като знаех, че подминах малко манастира, спускайки се след върха Бричебор, тръгнах на дясно по шосето и след десетина минути стигнах до паркинга на Рилския манастир.

Беше страшно приключение, и в двата смисъла. В заключение, обаче, не бих го препоръчала това слизане, прекалено опасно е, неприятно и диво. Трябва да се сложи табела на вр. Пъдарска (Чаушка) чука, която да предупреждава: „Гледките са до тук, а нататък следва Сървайвър. Върни се обратно, ако не искаш да си счупиш краката, ръцете, а възможно е дори главата.”

;-)

изглед от Хрельовата кула

Друг пътепис за 8-дневен маршрут през Рила планина – от вр. Мусала до 7-те Езера

В България има и много красиви екопътеки, които трябва да се посетят поне веднъж!

About Ивет Шопска

Вярвам, че един по-добър свят е възможен. Вярвам, че бъдещето принадлежи на разума и на будното съзнание.
  • Планински дух

    Хубав маршрут