Нашите приятели животните

Връзката ни с нашите домашни любимци

[dropcap]Д[/dropcap]оместицираните животни живеят с хората от поне десет хиляди години. Кучешки лай се е разнасял из селищата още на далечните ни древни предци. Освен на практически ползи, връзката ни с животните се основава и на чиста обич и привързаност към другото живо същество.

Всеки, който е имал дългогодишен домашен любимец от по-висшите бозайници, знае колко дълбока може да бъде тази връзка. Казваме „по-висши“, тъй като едно куче или котка разбират значително повече отколкото един хамстер, заек или гущер. Всеки, който е имал куче или котка, например, дълги години, изгражда със своя любимец една особена връзка, едно междувидово приятелство, в което има взаимно уважение, обич и общуване.

Общуване с езика на тялото и очите. Този език е толкова изразителен и може да казва толкова много без нито една човешка дума.

А това странно понятие „домашен любимец“ в голяма степен отразява егоцентричната човешка природа, често пъти и жестока. Не рядко, хората издевателстват върху своите „любимци“, които като затворници живеят в човешките домове. А когато, тези „домашни любимци“ са тигри, мечета, всякакви птици, крокодили и т.н. въпросното понятие вече преминава в патологичните измерения на егоцентричното. Животните, които хората заставят да живеят в неестествена за тях среда, без уважение, без ни най-малко състрадание, за личното човешко удовлетворение. Когато влизам в зоо магазин се чувствам некомфортно. Гледам всички тези екзотични птици и всякакви животинки затворени в кутии-клетки, примирени с липсата на свобода. А повечето хора им се радват, сякаш приемат за естествено неестественото положение на тези други живи същества. Сякаш ги възприемат като някакви предмети, някакви биологични машинки, които изобщо и понятие си нямат, че живеят в клетки. В Амазонка вече няма папагали Ара в дивата природа. Затова пък все още се намират из по-екзотичните зоо магазини. Понякога се удивявам как хората сме неспособни да оценим собственото си варварство и жестокост. Като малка харесвах циркове, впоследствие започнах да изпитвам съчувствие към всичките животни поставени в тази невероятно неестествена за тях среда, карани на сила да правят непосилни номера за варварското забавление на публиката. Стори ми се ужасно. Не много по-различно от гладиаторските игри в античността – и тогава публиката ги е възприемала за нормални и е ръкопляскала гръмко, възхитени. Отвратена. От човешката неосъзнатост.

Хората са толкова слепи, мислейки си, че сме изключително по-различни от другите животни, когато далеч не е така. Човешката субективност и себичност, която не си позволява да допусне, че животните също имат чувства, че те също съзнават, макар и на едни по-ниски еволюционни стъпала. Вътрешно слепите хора, които не виждат толкова много неща. И едно от тях е езика на тялото и очите, с който хората и животните могат да общуват. Винаги сме имали животинки вкъщи – предимно котки, но също и рибки, хамстери, морско свинче, заек, змия, гекон.. все отнякъде ни ги носеха и ние ги гледахме по клетки, аквариуми и терариуми. Котки имаме откакто се помня. Винаги спасени малки котета от навън. Един ден ще си имам и куче. Харесвах да наблюдавам поведението на различните животинки, а и все още ми е интересно. Влечугите и хамстерите не разбират особено, не са като котките. Забелязала съм, че новите котки се стесняват да ме гледат в очите, все избягват погледа ми или го стрелкат за секунда и преместват сконфузено. С времето, обаче, живеейки заедно и изграждайки приятелството си започват да гледат в очите по-смело. А когато сме живяли с котката години наред ме гледа винаги в очите, понякога сякаш играем на „кой ще мигне пръв“.

Интересно е как връзката с животните се изгражда с времето. Точно като добрите приятелства. Колкото по-дълго си живял с животното, например най-разпространените – кучета и котки – толкова по-добре се разбирате, изграждате доверие помежду си, опознавате се. Толкова по-добре започваш да разбираш и езика на тялото, настроенията, погледа. Неотдавна умря котката, която най-дълго време живя с нас – от съвсем малко коте. Наричахме го Писан, това му беше името и на него си отговаряше. Понякога, когато го гледах в очите изпитвах усещане за връзка като с равно на мен същество, изпитвах обич и привързаност и виждах същото в неговия поглед към мен. Котките са умни, но за да се изгради връзка с тях трябва повече време, а като цяло са и по-своенравни от кучетата. Когато вече беше над 10 годишен и се познавахме отдавна, за някои неща не беше нужно да говоря или жестикулирам, разбираше ме само с движението на погледа. Рупърт Шелдрейк има много интересни експерименти в тези насоки, във връзка с общуването между хората и животните. Говори дори за телепатична връзка, което не е крайно фантастично предположение, предвид природата на действителността.

Писан живя 15 години, но се разболя и бързо се влоши. Спря да яде. За една седмица съвсем излиня, беше тежка седмица. Водихме го на ветеринар всеки ден в продължение на пет-шест дни, да го излекуват. Но ставаше все по-зле. Спомням си последния ден. Вкъщи се бяхме събрали роднини. Писан винаги се страхуваше от баба ми и когато тя ни идваше на гости той се покриваше и не се показваше. Като цяло се криеше винаги, когато вкъщи имаше други хора. Тази вечер дойде, едвам ходеше, но влезе в хола и дойде при масата, при всички. Ние се учудихме от особеното му поведение, това бе неприсъщо за него. Качих го на един стол при нас и той полегна, в погледа му се четеше щастие. Сякаш се усмихваше, вял и обезсилен, но в погледа му имаше щастие. Щастието, че е с нас, при нас, хората, с които е живял цял живот. Дори хапна малко, при което си помислихме, че щом яде, значи щеше се оправи.

На следващия де сутринта, излизах. Бях на вратата, а сестра ми щеше да го заведе на ветеринар. Беше взела хавлия, с която да го гушне, а той с крива походка се опитваше да издрапа извън опитите й да го повие. Когато го вдигна на ръце в хавлията, той ме погледна, право в очите. Погледът му беше молещ и влажен, сякаш ми каза „Моля те, остави ме да си умра в къщи.“ Аз го погалих по главата окуражително, а той извърна поглед на страни, примирен, че не го разбрах и, че това бе единствения начин да ми го каже. Погледът.

На същия ден умря. По-късно, връщайки се в този момент, осъзнах, разчетох езика на погледа му. Разбрах, това, което искаше да ми каже. Тъжно ми е, че умря в мъки и на място, където е изпитвал страх. Но, все пак, това бе по-добрия избор, дори да бях разбрала погледа му, у нас щеше да се мъчи. Там са го приспали. Тежка инфекция на дробовете и много се мъчеше последните дни.

Впоследствие се замислих как на нас, хората, покрай вербалното ни общуване ни е закърняла способността да разчитаме езика на тялото. А този език е Есперанто на животинския свят. Нещо повече дори, имаме много думи в човешките си езици, но пак прекалено често се оказват недостатъчни да се разбираме взаимно.

Тогава също се замислих за последната вечер, когато дойде при нас и стоя, не се страхуваше дори от баба ми. Ние помислихме, че се оправя, а той се е сбогувал с нас. Усещал е, че края е близо и дойде да се сбогува. Интересно е как животните усещат кога ще умрат. Наскоро се заговорих с един човек на улицата. Незнам откъде тръгна разговора за животните и той ми разказа за неговото куче. От големите, ловни породи, отгледал го е от малко кутре. Когато бил на 15 години, вече без зъби в устата и едва ходил. Една вечер, въпросния човек имал гости и всички били на масата. Кучето било отишло при него и настойчиво се галило в краката му. Той се учудил, но не си помислил нищо, погалил го и той по главата и го подканил да се махне за да не пречи на масата. На следващия ден кучето умряло.

Може би и хората усещат, когато смъртта е вече съвсем близо. Но, може би, не го осъзнават, поради изгубената връзка със самите себе си.

In Memoriam


About Ивет Шопска

Вярвам, че един по-добър свят е възможен. Вярвам, че бъдещето принадлежи на разума и на будното съзнание.